История

История Царски Дворецъ Врана

Царският дворец „Врана” се намира югоизточно от град София, заобиколен от всепризнат със своята красота парк, създаден лично от Цар Фердинанд I. По мнението на ландшафтните специалисти и изследователи създаденият в първите години на ХХ век парк е изключителен за България и по нищо не отстъпва на известните европейски пейзажни паркове от XVIII и XIX век. Царският парк и Дворец се разполагат на 950 дка площ, лично имение на българските Царе Фердинанд I, Борис III и Симеон II.

След преврата от 9 септември 1944 г. новата ОФ власт формално оставя монархическата форма на държавно управление. Така България продължава да бъде Царство, начело със своя суверен – малолетния Цар Симеон II. От негово име държавата се управлява от тричленно регентство, назначено – в противоречие с Търновската конституция – с министерско постановление на 10 септември 1944 г. Невръстният Монарх, Царицата-Майка и Княгиня Мария Луиза живеят в Двореца Врана в условия, граничещи с домашен арест! Този период продължава до лятото на 1946 г., когато е взето решението за провеждане на референдум за премахване на монархията, насрочен за 8 септември с.г. Със заповед на министър-председателя Кимон Георгиев е сформирана комисия, която да опише надлежно движимото и недвижимото имущество на Царското семейство. Описът е много подробен, разделен на три категории: 1.Държавни имоти, които Царят ползва по силата на конституционното си положение; 2. Смесени имоти – постройките, собственост на Царя, а земята – държавна или общинска; 3. Частни имоти на Царя.

 Въз основа на този опис с указ № 8 от 19 декември 1947 г. президиумът на Великото народно събрание в 130-ото си заседание гласува и приема „Закон за обявяване държавна собственост на имотите на бившите български Царе и техните наследници, лично придобити или наследени”. По този начин Дворецът „Врана” е одържавен и отнет от патримониума на Българското царско семейство. В него се настаняват новите комунистически лидери – Васил Коларов и Георги Димитров, съответно председател и министър-предсетател на Народна Република България.

През 1998 г. по искане на главния прокурор на Република България Иван Татарчев, подкрепено от министър-председателя Иван Костов, от министъра на финансите Муравей Радев, Конституционният съд на Републиката, с пълно единодушие на своите 12 членове, постанови противоконституционността на закона за конфискация на личните имоти на Царското семейство, приет през декември 1947 г. По този начин и в духа на приетия за всички български граждани закон за реституцията на частната собственост се възстанови една историческа справедливост.

Непосредствено след това решение Царското семейство отново влезе във владение на своята законна собственост. Старият дворец във Врана, някогашна ловна вила на Цар Фердинанд, стана основният дом на Цар Симеон и Царица Маргарита. През 2001 г. Царското семейство официално дарява парка на Двореца „Врана” с площ от 950 дка на Столичната община, с условието да се отвори за свободен достъп на гражданите и да се именува „Фердинандов парк”. Едва през лятото на 2013 г. паркът беше отворен за посетители като природен парк-музей, дело на научните интереси на българските царе Фердинанд I и Борис III.

Царското имение “Врана” е създадено през 1899 г. на територията на някогашния османски чифлик „Чардаклия”, наследствено имение на Осман паша. Традицията на Високата порта да раздава обширни земи на изтъкнати военачалници и държавници довела до даряването от страна на султана на тези земи на пашата. В своя очерк за чифлика „Чардаклия”, поместен в списание „Сердика” през 1938 г. кн. 6, Бончо Хаджибонев пише, че името на стопанството идва от прочутия навремето Османов конак с изящно извитите чардаци, еркери и стрехи.

Осман паша починал три месеца преди Освободителната война от 1877 г., след което имотът му „Чардаклия” е наследен от синовете му Мустафа бей и Мурат бей. При настъпването на руските войски, предвождани от генерал Йосиф Гурко, двамата братя и сестра им Халиде ханъм, с най-скъпата си покъщнина, забягнали към Цариград. Чифликът бил напълно разграбен и опожарен. Хаджибонев пише в книгата си „Пътници”: „Когато топовете загърмели и русите преминали р. Искър, шопите, освирепели за мъст и отплата, връхлетели чифлика и го разграбили и опожарили. Оградите, сградите и конакът били разрушени до основи, камъните, гредите, вратите и прозорците – всичко отнесено. Изсекли гората. Най-сетне подпалили плевните и празния хамбар, които не могли да разбият. Дни наред към небето се вдигали черни кълба дим от жалките останки на чифлика „Чардаклия”.

Малко след тези събития стопанин на пашовите земи станал хаджи Боне Петров, родом от с. Герман, Софийско. Той бил учител, съратник на Левски, заточен от османската власт в Диарбекир. Завърнал се скоро след Освобождението в родния си край, хаджи Боне взема чифлика под наем за две години. Няколко години след това го откупува от наследниците на Осман паша за 500 лири златни. В неговия чифлик чести гости са известни български писатели, поети и др.

Хаджи Боне Петров, който обичал удобствата на добрия живот, взема големи кредити от Българската народна банка, като ипотекира чифлика „Чардаклия”. Поради невъзможността да изплаща ипотеката, банката завежда дело срещу него. Така на 16 май 1896 г. Софийският градски съд постановява, че наследниците на покойния Петров, починал малко преди това, са длъжни да изплатят взетите кредити с лихвите в срок от седем дни, като срокът бил удължен до двумесечен. След като те не могли да сторят това, банката описва имота и го обявява на публичен търг. На 6 октомври 1898 г. в Държавен вестник било публикувано известие за това.[1] Като начална стойност за имота „Чардаклия” била определена сумата от 40 000 лева златни.

На 18 октомври 1898 г. се провежда и самият търг. В него участват богатите софийски банкери Ешкенази и Леви, както и дворцовият аптекар д-р Никола Странски, който печели търга след неколкократни наддавания, като предложил най-високата сума – 56 500 златни лева. Три седмици по-късно, на 9 януари 1899 г. д-р Странски продава имота си на Княз Фердинанд. Става ясно, че реалният купувач е Монархът. От чифлика на хаджи Боне е останал запазен до днес единствено дървен хамбар за жито, а малката къщичка е унищожена в средата на 70-те години на ХХ век по заповед на УБО (Управление за безопасност и охрана).

Още през зимата на 1888 г., само няколко месеца след встъпването си на българския престол, Княз Фердинанд постепенно изкупува земите около чифлика „Чардаклия”. В архивите са съхранени десетки крепостни актове за закупуване на земи в района – като този от 23 март 1888 г. например, който удостоверява, че Князът е закупил земи от Васил Пейчов в непосредствена близост с поменатия чифлик, друг от 16 февруари 1889 г., както и от Никола Сукнаров през 1894 г., от Митяр Стоянов и Стоян Латев през 1895 година.[2] Първоначално Князът купува земите, разположени до самия път за Цариград и граничещи с чифлика “Чардаклия”. След като купува от спечелилия търга д-р Странски бившия чифлик и добавя откупените в съседство земи, принадлежащи на селяните от селата Горубляне, Герман, Горни Лозен и Казичене, се оформят в основни линии границите на настоящия дворцов парк.[3] Това продължава повече от осем години до началото на новия век. Скоро след това Монархът започва и неговото благоустрояване. За начало на изграждането на парка се счита 1900 г. Доц. Лидия Фомина пише: „След завладяването на чифлика през 1899 г. Цар Фердинанд I създава на неговата територия свое имение, което по красота и богатствата си превъзхождало значително имотите на знатните му предшественици.”[4] По оформянето на дворцовия парк основна заслуга има самият Цар Фердинанд, който още на осемнадесетата си година става действителен член на германските орнитоложко и ботаническо дружество за своите научни постижения и открития. До края на живота си Царят-Отец продължава да поддържа тази си научна страст. За изграждането на парка „Врана” той привлича чуждестранни и български специалисти, а именно чеха Антон Краус, австриеца Йохан Келерер и германеца Рихард Нойверт. В по-късен етап основна грижа за безценния парк има Вилхелм Шахт, който остава на длъжността си до лятото на 1944 г.

Наред с парка се оформя и стопанската част на царското имение. Още в началото на ХХ век недалеч от стопанските постройки били издигнати и първите парници и оранжерии. А през 1905 г. се оформила и първата зоологическа сбирка. Зад висока дървена ограда били отглеждани елени, лами, сърни, камили и якове. През 1910 г. зоологическият кът се обогатил с две малки слончета, които лично Цар Фердинанд откупил от Зоологическата градина в Хамбург и ги нарекъл Нал и Дамянти.[8] Те били настанени в щала (конюшнята) и били използвани освен за забавление на царските деца, и за тежка полска работа, за изкореняване на стари изсъхнали дървета, за пренасяне на големи камъни, както и впрягани за оран. В имението се развъждали и много фазани и други птици. В езерото с лилиите били пуснати водоплаващи птици – диви патици, диви гъски, черни и бели лебеди.[9]

Според мнението на специалистите царското имение „Врана” от началото на своето създаване до принудителното напускане на Царското семейство запазва своя характер на типичен извънградски чифлик. Освен двореца със заобикалящия го изключителен откъм богатство и разнообразие на дървесни и растителни видове парк, в югоизточната част на имението се оформя стопанският двор със съответните обработваеми земи.

От проектоплана за разпределение на културите по парцели в декари, съставен през 1939 г. от главния агроном на двореца „Врана”, се вижда че в него са отглеждани 411 дка пшеница, 184 дка ръж, 65 дка фий, 125 дка картофи, 40 дка люцерна и други. Общо от селскостопанските култури са заети 1055 дка земя.[10]Освен това огромна площ била заета от зеленчуковата и овощната градина, ягоди, малини.

Своя разцвет имението „Врана” достига през 1939 г. Към това време неговите богатства съставляват – парк и гора, десетки глави добитък, пчеларство, земеделие, цветарство, железница, работилница. За обработването на това огромно имение Цар Борис наемал през лятото 186 работници, от които 35 били щатните.[11] Особено големи доходи идвали от цветята. За тази цел при Царската ботаническа градина в София бил открит магазин за продажба на цветя от имението „Врана”.

Архивните документи показват, че от 1911 г. имението вече носи името „Врана”.Според една от версиите Царят избира това име заради десетките ята от черни врани, които летели над местността и кацали по черната угар на Софийското поле, според друга, воден от своята орнитоложка страст, той решил, че ще кръсти двореца на първата птица, която кацне на покрива му. 

ДВОРЕЦЪТ

Първата постройка за Царското семейство е ловната вила, чийто строеж е осъществен в годините 1903–1904 г. Съществуват мнения, които се срещат често и в литературата, че Царската вила е по проект на прочутия български архитект Георги Фингов. Въпреки това в книгата си за парка „Врана” Фомина пише: „При личната ми среща с Фингов през 1961 г. той заяви, че „никога не е имал нищо общо с „Врана”. „Не съм проектирал въпросната вила и кой е авторът не зная!”, а основателят на Царските природонаучни институти акад. Иван Буреш добавя: „Аз зная, че вилата е построена от австрийски архитект, но името му не помня!” През 2002 г. по молба на Цар Симеон ІІ във Виена е направено проучване, което установява, че царската вила е дело на австрийския архитект Вулф. В спомените си последният интендант на Цивилната листа о.з. полковник Антон Разсуканов пише: “През 1903 г. започва и строежът на т.нар. Стар дворец, който представлява една сграда на два етажа. На партера има голям приемен хол, столова, библиотека, тераса и офис, а на етажа – пет спални за Царското семейство и за гости.” Царската вила е изпълнена в отлично съчетание на сецесион с типични за българската възрожденска къща характеристики. Южната й фасада е облицована с обработен дървен материал. Покривът е керемиден, с дълбока дървена стреха. Около вилата се открояват десетки малки, новозасадени от самия Цар Фердинанд, борови и смърчови фиданки, които днес са огромни столетни дървета. Сградата е запазила автентичния си външен вид, благодарение и на реставраторските и ремонтни дейности, извършени през 2001 г.Днес това е основната резиденция на Негово Величество Цар Симеон ІІ.

През 1909 г. започва строежът на Новия дворец, проектиран от арх. Никола Лазаров. Известният български архитект е роден на 1 април 1870 г. в Карлово. Завършва архитектура като държавен стипендиант в Париж. Започва работа като архитект по поддръжка на правителствените здания в Княжество България, след което открива в София частно архитектурно бюро. Довършва сградата на започнатия Военен клуб в София, проектира банята в Плевен, Театър „Нова Америка” в София, Българската централна кооперативна банка, Софийската окръжна палата, читалището в Стара Загора, помага по изграждането на Софийския университет. Архитект Лазаров проектира повече от 60 забележителни сгради в София и много обекти в цялата страна. Всички негови сгради са паметници на архитектурата с принос в културно-строителното наследство на България. Творчеството на арх. Лазаров се отличава с богата декорация – барокови форми, дъгови фронтони, кули, балюстради и пр. Никола Лазаров умира в София на 14 юни 1942 г.

Зданието на Новия дворец във „Врана” е двуетажна масивна постройка, изпълнена в типичен български стил със сецесионови елементи, съчетани в елегантен неовизантийски дух. Това е неголяма за мащабите на европейски дворец, но хармонично оформена триетажна сграда – истински шедьовър на архитектурното изкуство, богато мебелирана, разполагаща с приемни салони, кабинети, трапезарии. Полк. Разсуканов пише: “На 30 юли 1909 г. е започната постройката на Новия дворец, свързан със Стария с един дълъг коридор на етажа, а на партера са постройките на кухните и няколко стаи за свитата. Основният камък е поставен в интимна обстановка, при която присъстват Царят и Царицата с децата, Страшимир Добрович – маршал на Двора, Чапрашиков – секретар на Царя, Златарев – интендант на Цивилната листа. Молебенът бил отслужен от енорийския свещеник на село Казичене. Общо постройката заедно със стария дворец е около 1900 кв. м. Мебелите са прекрасни и повечето картини са семейни.”

Според запазените архивни документи през 1923 г. е оценена на 4,1 милиона златни лева, а мебелите, гоблените и картините на 1,5 милиона златни лева. Новата сграда е свързана с топла връзка със старата царска вила, като между двете е издигната неголяма сграда, в която се помещава кухнята с необходимите зимници и сервизни помещения. За да се постигне единство в обема на отделните сгради, над топлата връзка и кухнята е изграден още един етаж. Така надпартерният етаж на връзката се превръща в отлична галерия, достатъчно осветена от прозорците, разположени от двете й страни. В сградата на двореца е монтиран асансьор на фирма „Шиндлер”, който е запазен в автентичния си вид и до днес.

Новият дворец е завършен през 1912 г. Това смело може да се нарече любимият дом на Цар Фердинанд, който вижда в него интимно място за своето семейство. Сградата е с изчистено функционално значение – партерният етаж е отреден за представителни нужди. Тук са кабинетът на Царя, Приемният салон, Старобългарската стая, Карелската столова, Чайната, Овалната трапезария и Големият салон. Последният първоначално е бил с по-малки размери от сегашните, като в северната му част е бил разположен личният салон и спалня на Цар Борис III. Впоследствие, в средата на 50-те години, двете зали са обединени и по този начин е създаден киносалон, който понастоящем е основният приемен салон на Двореца.

Карелската столова, намираща се на партера в южното крило на двореца, е една от най-красивите зали на Двореца „Врана”. Това е тържествената зала-столова за галаобеди и вечери на Царското семейство. Подарена е от Руския император Николай II (1868–1918) за пълнолетието на неговия кръщелник, Престолонаследника Борис, Княз Търновски, по-сетнешния Цар Борис III (1894–1943). Тържествата по повод навършването на 18-ата годишнина на Княз Борис са отпразнувани при особена тържественост в престолния град София в присъствието на всички балкански престолонаследници и пратеници на европейските царстващи дворове. Представител на Руския император е Великият княз Андрей Владимирович (1879–1956). Ламперията, централната тържествена маса, тридесетте стола, както и страничните помощни бюфети са изработени в „Собствените на Негово Императорско Величество мебелни работилници” в Петрозаводск и са оформени в стил ампир. До Двореца „Врана” са пренесени със специална влакова композиция и монтирани от изпратени за целта руски майстори. Тук също са запазени оригиналните кристални огледала и полилей.

Трапезарията е наречена „Карелска” по наименованието на един особен вид бреза,нерядко наричана Брадавична бреза (Betula pendula Roth var. carelica (Merklin),Betula pendula f 1.0 carelica), характерна с удебеляване на ствола и с типичната шарена текстура на дървесината. Отличава се с особена твърдост и здравина, същевременно е изключително красива със своите тъмнокафяви оттенъци на светложълт фон. Разпространена е главно в областта на Руска Карелия, откъдето и наименованието й. Пръв това наименование използва в трудовете си дендрологът К. Мерклин в 1856 г.

Историците твърдят, че карелската бреза е използвана още в XIII век за изработването на художествени предмети и мебели, за това свидетелстват и редица археологически находки. Руският учен Владимир Дал пише, че материалът бил толкова ценен и рядък, че карелските племена заплащали с него дълговете и налозите си към Московските Князе и Царе. В интериорното оформление на руските императорски дворци и дворянски домове карелската бреза навлиза в началото на XVIII век, когато прочутият архитект В.П. Стасов започнал да използва този материал в предметната среда на своите архитектурни шедьоври.

Според запазените в ДА “Архиви” планове на арх. Лазаров на етажа първоначално са били разположени апартаментите на членовете на Царското семейство:  на Царицата – в основната част, на Князете Борис и Кирил – в южната, и на Княгините Евдокия и Надежда в северната. Известният френски журналист и изследовател Александър Хеп ни е оставил следното описание: „Сградата беше мебелирана и украсена изцяло по указание на Цар Фердинанд. Той я смяташе за най-интимната си резиденция – къща за семейството. Във всеки случай успя да й придаде съвършенство – удобна и елегантна, без да е потискащо натруфена. В главната зала с резбован таван имаше дъбова ламперия. Тя напомняше холандски стил с блестящи парченца мед и керамика от Делфт. Голямата дневна беше успокояваща смесица от цветове: стоманеносиво, светлосиньо и мораво. Стените на дългата галерия бяха облечени в гоблени и оригинални рисунки от германското хумористично списание „Симплицисимус”, повечето от които на самия Фердинанд...

Спалнята на Царя беше пример за стил, във Fin de Siecle, балдахин от жълта и лилава коприна ограждаше леглото му, украсено с дърворезба и покрито с пищна бретонска везба, имаше в изобилие японска коприна с цветни мотиви и букети изсушени цветя във вази. На стените висяха закачени акварели от херцогиня Шарър, а когато човек погледнеше през прозорците, виждаше още цветя в съндъчета на прозорците.”[5]

В годините на Цар Фердинанд във Врана са гостували десетки представители на европейската аристокрация – Германският Кайзер Вилхелм II, Австро-унгарският Император Карл и Императрица Цита, полусестра на българската Княгиня Мария Луиза, Баварският Крал Лудвиг III, Саксонският Крал Фридрих Август III, Царстващият Херцог на Сакс-Кобург-Гота Карл Едуард, роден Херцог на Олбани, и много други. Историята разказва, че при един от престоите си във „Врана” Великият княз Владимир Александрович се завърнал след сутрешната си разходка в парка с една голяма зелка под мишница, а на учудения Цар Фердинанд отговорил: “Просто не можах да й устоя, толкова е красива!”

Нещастният за България край на Първата световна война принуждава Цар Фердинанд да се откаже от българския престол в полза на първородния си син – Княз Борис Търновски, който се възкачва под името Борис III, Цар на Българите. Въпреки напрежението и неизвестността, а може би и именно заради тях, в нощта на абдикацията си – 3 октомври 1918 г., последното желание на Цар Фердинанд е... да обиколи двореца и парка на „Врана” Без да подозира, че никога повече не ще види своя любим шедьовър, Царят минава през прекрасните помещения, без да докосне или вземе нищо.

След 1918 г. „Врана” се превръща в основния личен дом на Цар Борис III. Именно тук се случват редица важни исторически събития – в ранните часове на 9 юни 1923 г. водачите на преврата срещу Александър Стамболийски, проф. Александър Цанков, Кимон Георгиев, Димо Казасов, и други пристигат във „Врана”, за да принудят държавния глава да приеме и узакони извършения комплот. Цар Борис ги държи повече от четири часа на плаца пред новия дворец преди да ги приеме в кабинета си и принуден от обстоятелствата, да признае извършеното за законно. За тази история в книгата си “В тъмнината на заговора” Димо Казасов пише: “Ето го и двореца, излъчващ блясък и изтънчена красота. Завиваме вдясно и заставаме пред парадния му вход. По команда няколко войнишки разезда начело с офицерите си го обхождат... Управителят с учтив поклон отваря широко вратите, ние минаваме. Той тръгва след нас. Влизаме по широката мраморна стълба към етажа, където се намират царските спални. Тънък художнически вкус лежи отпечатан и в изработката, и в положението на всеки предмет. Над средната площадка стои окачен един рядко хубав маслен портрет на знатен царски прадед. В неговия суров и надменен поглед като че ли играе предизвикана от нашето безцеремонно нахлуване ярост. Влизаме в коридора. Тук ни посрещат царските адютанти, майор Скутунов и капитан Драганов. И двамата ни съобщават, че Царят не е в двореца и че още от ранни зори бил излезнал на лов из парка.

Въпреки това ние се отправяме по коридора към царските спални. Влизаме една след друга във всички спални. Свежи следи на току-що напуснати легла. Минаваме в кабинетите, будоарите и обреждаме всички стаи на етажа. Стаите стоят мълчаливи, спокойни и тържествени сред изтънчената красота на своя изискан и стилизован комфорт. Всяка дреболия е изящество, всеки цвят е хармония, всяка гънка е грациозна линия. Нищо излишно, нищо претрупано, нищо крещящо. Всичко е поставено в съчетание на едно органическо цяло, в което се излъчва спокойна, но завладяваща красота. Всред тая респектираща обстановка на образов ред, на лазурна чистота, на класическа естетика, ние, възбудени от произлезлото и нервни от умората, спорим грубо и високо...”[6]

През 1928 г. по повод 10-та годишнина от възшествието на Цар Борис в София пристига граф Робер дьо Бурбулон, който придружава Цар Фердинанд при идването му в България през 1887 г. и остава на българска служба до 1915 г. Отивайки във „Врана”, графът пиша на съпругата си: “Вчера – обяд в тесен кръг във „Врана” в чест на окончателното заминаване на мистър Уилсън, пълномощен министър на Съединените щати, приятен човек, с твърде малко американски черти. На нас, които познаваме мърлявия чифлик с хилавите дръвчета, сегашната „Врана” ни се видя умопомрачителна! Ели, високостеблени гори, цветни лехи, габъри, езерца с лилии и лотоси, които биха накарали Клод Моне да побледнее от завист! Ами дворецът! Пренесли са всички хубави предмети и любими картини тук... „Врана” е просто невероятна!”

През 1936 г. на връщане от Истанбул във „Врана” гостува Британският крал Едуард VIII, който беше принуден да абдикира същата година заради любовта си към американката Уолис Симпсън, като приема титлата Херцог на Уиндзор. На обяда в Карелската столова Кралят-Император се обръща към тригодишната Княгиня Мария Луиза с думите: „Малка госпожице, сега ние с баща ти ще трябва да поработим!”, на което детето без ни най-малко смущение му отвръща: „Leider mussIch auch!” – „За съжаление и аз трябва!” Фразата се запечтва в главата на Едуард VIII и през годините на Втората световна война става кодово название за Българското царско семейство в шифрованите телеграми на Форин офис.

Именно в своя кабинет във „Врана” през декември 1940 г. Цар Борис приема главния равин на София д-р Ашер Хананел в навечерието на приемането, под германски натиск, на Закона за защита на нацията. На тази среща Царят го уверява, че въпреки това ще стори всичко по силите си, за да запази живота на своите поданици от еврейски произход.

На 25 октомври 1930 г. Цар Борис се венчава за Савойската принцеса Джованна, която става Царица Иоанна Българска. Едва пристигнала в София, новата Царица с усърдие и отдаденост се заема с ролята си на стопанка на новия си дом. В спомените си тя пише с възхищение: „Трябва да кажа колко в тези наши резиденции присъстваше господстващата личност на стария Цар. „Врана” беше негово творение, построено с гения на голям градинар. Колко беше хубаво да пристигнем там в един приятен есенен ден и да се окажем в сянката на големите дървета, сред ароматите на хиляди видове редки цветя, да видим водите на каналите, произтичащи от река Искър, и в езерцата на оранжериите да плуват огромните и величествени Victoria Regia...”[7]

Годините на Втората световна война Царското семейство основно прекарва в двореца „Врана”. Тук престолонаследникът Симеон, Княз Търновски и сестра му Княгиня Мария Луиза учили и се радвали на своите детски игри.

На 28 август 1943 г. при неизяснени и до днес обстоятелства Цар Борис III умира. На престола се възкачва шестгодишният Цар Симеон II. Още приживе Цар Борис прави опит да излезе от стоманената хватка на Хитлер и да установи контакт със Западните съюзници. Именно това в края на 1943 и началото на 1944 г. е и основната цел на Регентите и новото правителство.

Царица Иоанна пише: „На 24 март 1944 г. през нощта с две продължителни възобновявания паркът на двореца „Врана” бе жестоко бомбардиран с повече от петстотин запалителни заряда, от които тридесет и шест подпалиха двата горни етажа на двореца, паднаха и единадесет тежки бомби, също в парка. Една от тях направи кратер с диаметър седем метра и три дълбочина, който се напълни с вода. Пуснахме в него червени рибки и го нарекохме езерото „Чърчил”...”[12]

В Държавния архив в София е запазенаи телеграмата на Княз-Регента Кирил до баща му Цар Фердинанд, намиращ се по това време в семейния замък „Свети Антон” в Словакия: „Ваше Величество, с прискърбие Ви съобщавам, че тази нощ дворецът „Врана” бе бомбардиран. Горните два етажа изгоряха. Царят, Царицата-майка и Княгинята бяха в бункера и са невредими. Картините бяхме скрили...”

Отговорът на Цар Фердинанд: „С голяма тъга четох писмото ти за извършеното нападение над двореца „Врана”. Много съм щастлив, че младият Цар, майка му и сестра му са невредими, макар че се съмнявам да бяха оцелели, ако една бомба беше директно паднала върху тоя бункер. Радвам се също така, че предвидливо сте изнесли и спасили картините от двореца. Тоя дворец, който аз издигнах на едно каменисто поле и който по своята красота не отстъпваше и на най-изящните европейски дворци, трябва да бъде твоя грижа да го възстановиш след войната. Ако даде Бог да видим живи края на тая война...”[13]

Царица Иоанна си спомня: „Малкият бункер, построен към двореца, ни спаси по чудо. Голяма част от вещите, с които бяха свързани толкова паметни неща и спомени, включително моите книги, бяха загубени. Загубен бе и годежният пръстен, който бях дала на Борис в Сан Росоре и аз не можех да се утеша за това. По странен и щастлив начин бе намерен от един градинар, който ми го донесе в една торбичка. Моят девер Кирил в този случай даде доказателство за изключителна смелост. Спаси от пламъците старото крило на двореца, построено почти изцяло от дърво, обезвреждайки една запалителна бомба, преди да избухне.”[14]

След комунистическия преврат от 9 септември 1944 г. Царицата-майка, младият Цар и сестра му са принудени да живеят като пленници в двореца „Врана”. Поради унищожаването на новата сграда, те се настаняват в ловната вила на Цар Фердинанд. Княз Кирил и Княгиня Евдокия са арестувани. Князът – отведен в Москва и държан там до произнасяне на смъртната му присъда на 1 февруари 1945 г.

Във „Врана” пристигат нови, непознати лица, въоръжени с пушки и шмайзери, които са определени да заменят охраната и прислугата в двореца. Това са опасни и неизвестни дни за Царското семейство. Царицата пише: „Тази пролет във „Врана” дойде да ни види американският сенатор Болдридж с писмо от Майка ми. Беше посетил родителите ми във вила Мария Пия... Трябваше да внимавам да не събудя съмнения за съучастничество със Съюзническата контролна комисия.

Зная, че генерал Робертсон предупреди правителството в София и съветските власти, че Съединените щати ще заявят на световното обществено мнение за премахването на царската фамилия и нейното евентуално „изчезване” в Русия. Англичаните също се присъединиха към това изявление.”

Недалеч от „Врана” са разположени части на Съветската армия. „Войниците на групи минаваха и идваха открито да ловят дивеч, убивайки го с автомати. По този начин паркът ехтеше от откоси и изстрели от снаряди. Тези „случайни” стрелби можеха да търсят обекти също така „случайни.”[15] Така веднъж „случаен” куршум попада в стаята на невръстния Цар. Един ден съветски офицер пристига, за да съобщи, че маршал Толбухин, командващият Трети украински фронт, с група генерали желаят да посетят двореца. Царицата отговаря, че ги очаква. Срещата така и не става, защото те, разбирайки, че Царското семейство е там, се отказали от намерението си. Мислели, че дворецът е необитаем паметник.

През април 1946 г. по заповед на Георги Димитров тялото на покойния Цар Борис е извадено от скромната гробница пред Южния олтар в църквата на Рилския манастир. В ранните часове на същия ден тленните останки са докарани с камион във „Врана”. Царица Иоанна и децата й са събудени и принудени да присъстват на препогребването на саркофага в парка на двореца. Малко след това Царицата започва изграждането на малък параклис над новия гроб на покойния си съпруг. Дни преди Царското семейство да напусне страната, параклисът е бил завършен. През 1954 г. по заповед на тогавашния генерален секретар на ЦК на БКП Вълко Червенков, който по това време обитава двореца, параклисът е взривен, а тленните останки изчезват. Оттогава никой не иска да разкрие истината за случилото се.

По отношение на интериорното богатство на двореца „Врана” днес, седемдесет години по-късно, особено ценен източник за състоянието към есента на 1946 г. са направените описи на движимото и недвижимо царско имущество. Със заповед №28 от 25 май 1946 г. министър-председателят Кимон Георгиев възлага на нарочна комисия да извърши опис на имуществото на Царското семейство в Софийския дворец. Комисията започва своята работа незабавно и само месец по-късно, на 28 юни 1946 г. докладва, че е приключила работата си. В средата на август, в навечерието на провеждането на референдума за премахване на Монархията, със заповед №56 на министър-председателя се назначава нова комисия, която да оформи всички направени дотогава описи на движимото и недвижимото имущество на Царското семейство. На 5 септември, само три дни преди плебисцита, комисията приключва своята работа.

Описът на двореца „Врана” е много подробен. За разлика от другите лични имоти на Царя, които след преврата незабавно са подложени на разграбване, тук живеят в условия, близки до домашен арест, Царица Иоанна, младият Цар и сестра му. Поради този факт голяма част от спасеното след бомбардировките движимо имущество е пренесено в старото крило на „Врана”. В същото време регентите заявяват от името на отечественофронтовското правителство, че при напускането на страната Царицата може да вземе всичко, което пожелае. „Ние обаче – пише Иоанна – взехме само няколко куфара и каси с лични предмети. Всички мебели, килими, спомени... останаха там... Аз оставих всичко, което най-много обичах. Между тези предмети беше и колекцията от прекрасни турски килими, подарени от Султан Абдул Хамид II на Царица Елеонора.”

Причините да не вземе почти нищо са обяснени по следния начин – първо, за да не подхранва митовете за „алчната царица”, целящи да я дискредитират в лицето на хората, и второ – за да не бъдат обвинени впоследствие служителите на двореца „Врана” в липси, „които произволно ще бъдат констатирани” след нейното заминаване.

В протокола към описа е записана забележката: „Не се описаха онези движими имущества, за които управителят на Двореца заяви, че по нареждане на Нейно Величество Царицата ще бъдат взети при напускането на страната.”

Описът на предметите и вещите на Новия дворец във „Врана” е от №№ 1-2828. Описани са десетки мобили в различни европейски и български стилове, картини, произведения на изкуството. Килимите заемат от № 608 до 736. Тук са изброени следните помещения: „Дамски салон с венециански мобили, салона със златното бюро, руска столова, зелен салон, рилска стая, старобългарска стая, първа и втора спални на Цар Фердинанд, салон на Княз Кирил, кабинет, салон и спалня на Цар Борис, дежурна и министерска стая, стаята на баронесата, църквата и параклиса.”

Интерес от описа представляват картините от № 1018 до 1300 или общо 282 картини. Има картини на известни български художници като Борис Денев, Константин Щъркелов, Ярослав Вешин и много други.

Описът на движимото имущество в старата част на двореца е също много подробен и обширен, от №1-344. До 25 март 1944 г. тя остава напълно затворена, когато след пожара в Новия дворец Царското семейство се настанява в него. Почитта на Цар Борис към баща му е толкова силна, че след абдикацията от 3 октомври 1918 г. в покоите на стария монарх се запазва всичко така, както е оставено при напускането му. Дори датата на настолния му календар остава на 3 октомври, а дрехите му все още висят в гардеробите. Така в старата част на двореца, или ловната вила, както е известна, е запазена най-голяма част от автентичния интериор и подредба. Ловната вила е описана с площ от 910 кв.м с помещения – зелен и бял салон, столова, галерия, веранда и зимна градина на партера, спални с номера от 1 до 9.

Отделно е направен опис на имуществото на стопанството към Двореца „Врана”, озаглавен: „Опис на земите и постройките, собственост на Н.В. Царя в двореца и стопанство Врана”.

На 16 септември 1946 г. Царското семейство напуска „Врана” и потегля в принудителното си изгнание. На плаца пред двореца за последен път почетна рота, командвана от един млад подпоручик, който петдесет години по-късно става министър-председател на Републиката, отдава военни почести на младия Цар на Българите. От двореца семейството е отведено с автомобили до Царската халта в Казичене, където се качват на специално композиран влак за Цариград, където се качват на параход за Египет.

В началото на януари 1948 г. председателят на Народната република Васил Коларов излиза с решение, което предвижда одържавеното вече имущество на Царското семейство да се използва, както следва: „дворците „Врана”, „Царска Бистрица”, „Кричим” и къщата в с. Баня, Карловско, да се запазят за държавни нужди.” Да се осигурят старият и новият дворец във „Врана” за летни резиденции на председателя на републиката и министър-председателя Георги Димитров. Картинният фонд на дворците да се прегледа от специална комисия и да се раздели на три части: картини за украса на помещенията на народното правителство, картини, които да се предадат на Художествената галерия, и такива с монархическо съдържание, които „да бъдат снети и отдадени на съхранение на особено място”. Нарежда се земеделското стопанство на „Врана” да бъде запазено за нуждите на правителството.

От новите комунистически властимащи първоначално във „Врана” се настаняват да живеят Георги Димитров и Васил Коларов. В периода 1947–1949 г. в двореца се провеждат заседанията на Политбюро на ЦК на БКП и на Министерския съвет на Народна Република България. Тук Г. Димитров посреща лидерите на опозиционните партии, които му връчват протест срещу нарушаването на политическите свободи в България. Само броени месеци по-късно опозицията е разбита и подложена на гонения и репресии.

По-късно във „Врана” живеят Вълко Червенков и Тодор Живков. През 50-те години на ХХ век са правени реконструкции на интериорни части от сградата на двореца по проект на арх. Шопов. Тук в края на 60-те гостува Шахът на Иран  Мохамад Реза-Пахлави със съпругата си Императрица Фарах. По този повод комунистическият елит решава да посрещне императорската двойка по „царски” – за официалния галаобяд, даден в Карелската столова, е изваден лимоненожълтия сервиз с вензела на Цар Фердинанд, части от който са запазени и до днес.

Тодор Живков остава да живее във „Врана” закратко, до 1976 г., когато напуска двореца, за да се нанесе в завършената тогава правителствена резиденция „Бояна”.

В тези години като гости на партийната и държавната върхушка, във „Врана” гостуват Хо Ши Мин, Никита Хрушчов, Фидел Кастро и др. Оттогава до средата на 80-те години Дворецът “Врана” остава за така наречените от номенклатурата „второстепенни делегации”, основно за представители на страни, придобили своята независимост след деколонизацията.

На 8 ноември 1988 г. Политбюро на ЦК на БКП взема решение за предаването на двореца “Врана” и парка около него на Столичния народен съвет.

От май 1992 г. дворецът “Врана” е обявен за паметник на културата от национално значение.

[1] ДВ, обявления, С. 16 окт. 1898 г., бр. 224

[2] ЦДИА, ф.3к, оп.4, а.е. 44, л.18-25

[3] ЦДИА, ф.3к, оп.4, а.е. 44, л. 13-20

[4] Фомина, Л. Паркът „Врана”. С., 2003, с. 24

[5] Hepp, A.F. Ferdinаnd de Bulgarie Intime. Paris, 1921

[6] Казасов, Д. В тъмнините на заговора. С., 1925

[7] Иоанна, Царица Българска. Спомени. С., 1991, с. 80

[8] Бурбулон, Р. Български дневници. С., 2010, с. 256

[9] Фомина, Л. Цит. Съч., с. 51

[10] ЦДИА, Ф.3К, оп.3, а.е. 110, л. 149

[11] ЦДИА, Ф.3К, оп.3, а.е. 110, л. 52

[12] Иоанна, Царица Българска. Цит. съч., с. 98

[13] ЦДИА, ф. 3к, опис 8, а.е. 212, л. 23

 [14] Иоанна, Царица Българска. Цит. съч., с. 133

[15] Пак там, с. 136